С Л. се познаваме от пети клас. Всичко започна, когато той ми хвърли бележка в час, че съм досадна. Спомням си как тогава само се смях на това и не мислех, че някога ще имаме нещо повече от приятелство. Бяхме си просто приятели, играехме игри, смеехме се и доста се бъзикахме на майтап. И всичко това ми беше достатъчно. Или поне така си мислех.

Една вечер, както обикновено, бяхме в парка с компанията. Седяхме на пейката и си говорихме за разни глупости. Л. се държеше малко странно, седеше до мен и през цялото време ме гледаше някак си странно. Напоследък в мен нещо почваше да трепва, докато бяхме заедно и се зачудих, дали и той усеща същото.

През целия следващ ден не можех да спра да мисля за това. Започнах да се страхувам какво може да означава всичко това. Ако нещата между нас се променят, какво ще стане с приятелството ни? Беше ми трудно дори да си представя, че може да си развалим отношенията заради някакви чувства, които може би дори не са истински.

На следващия ден реших да говоря с него, защото вече не издържах на напрежението. Обадих му се да се видим в парка по-рано, преди другите да са излезли, за да останем насаме. В мен се надигаше страх, защото осъзнавах, че това, което ще кажа, може да промени всичко.

Опитах да обясня, как се чувствам, макар че сама не бях сигурна в думите си. Казах му че го харесвам, но не знам дали ако има нещо между нас това няма да развали отношенията ни и да се развали приятелството ни. За моя радост той ми каза, че споделя чувствата и че също ме харесва и че ако двамата просто не спорем да се държим, както до сега въпреки, че ще имаме връзка, няма да има от какво да се притесняваме.

Така и стана. Оказа се, че страхът ми е бил напразен. Всъщност нищо не се промени драстично. Ние продължихме да сме същите, да се смеем на глупави неща и да прекарваме време заедно. Единствената разлика беше, че сега знаех, че Л. е нещо повече от приятел. И знаете ли какво? Точно това ме направи най-щастлива.